Живеели си старците мирно и тихо на новото място, само понякога им домъчнявало:

— Ще умрем, а кой ще ни затвори очите, кой ще ни зарови? Минало се още време и бабичката разбрала, че ще имат дете. Зарадвали се старците и зачакали.

Дошло време, родило им се момиченце, и то какво момиченце! Засмее ли се, толкова рози и теменуги зацъфтявали наоколо, че и умиращ оздравявал от тяхната прелест и от аромата им; заплаче ли — от очите му се ронели бисерни сълзи.

От това и преживявали. Заплаче детето, заронят се бисери, а старецът ги събере, продаде ги и купи всичко, каквото им трябва.

Живеели си тримата щастливо и охолно. Бащата и замък построил на дъщеря си.

Минало се време. Пораснало момиченцето и станало такава красавица, че който само я погледне, забравял всичко на света.

Един ден царският син отишъл на лов в тази гора. Цял ден скитал той със своите съветници и ловци, но успял да убие само един фазан.

Вечерта казал на ловците:

— Идете и изпечете някъде този фазан. Ще пренощуваме тук, а утре пак ще тръгнем на лов. Няма да се върнем в двореца само с един фазан я!

Взел един от ловците фазана и тръгнал да търси къде да го изпече. Стигнал до къщата на стареца и влязъл вътре. Посрещнал го старецът, както подобава, нагостил го.

Гостът казал:

— Аз съм слуга на царския син и трябва да изпека ей този фазан.

Поискал старецът той да изпече фазана, но ловецът не му го дал.

— Аз сам трябва да го приготвя за господаря — рекъл той.

Наклали огън, ловецът набучил фазана на шиш и почнал да го пече. Точно в това време влязла дъщерята на стареца. Видял я ловецът и се загледал в нея — очите си не можел да откъсне! И птицата изгоряла на жаравата.

Какво можел да направи ловецът? Станал и занесъл изгорялата птица. Погледнал я царският син и попитал: